Моделът „Жертва-насилник“

10 min за четене

Жертва и насилник

жертва

Думите „жертва“ и „насилник“ винаги и във всеки събуждат някакъв емоционален отклик: страх, възмущение, възхита, съжаление. Надали има човек, който остава нереактивен, осъзнавано или не, към идеята за тях. Защо реагираме? Защото ни е познато.

Малко или много, всяко човешко същество носи този модел в себе си.

Човешка история, човешки отношения. Жив живот със сила и слабост. Живот – игра на надмощие, доминация и влияние.

Жертва без насилник

Няма жертва без насилник. Няма насилник без жертва. Да, ама не е точно така!

Първо ролята от модела е вътре в нас, после си привличаме съответното.

Въпреки, че сме свикнали да приемаме насилието като външен акт на посегателство над свободата на някого, всъщност насилието е вътрешен акт. Даваме силата си там, където работи против нас, а не за доброто ни. И жертвата и насилника са производство на личен акт на отдаване в ситуация, в която сами се позиционираме. По-просто казано, стоим там, където ни бият, обърнати сме натам, откъдето  идва болката. Позволяваме  да ни обиждат, защото първи си се обиждаме отвътре. Позволяваме неуважително отношение и поведение към нас, защото вярваме, че такова сме заслужили.

Насилникът е жертва

жертва 2

Добре е да не изпадаме в заблуда, че има добри и лоши в тази игра. В модела ли си, играеш и двете роли, но в различни ситуации, според възможността за оцеляване. Не очаквайте тук да възпея горките жертви, нито да им пея химни за героизъм. Няма да осъдя и насилниците. Всички сме „жертви“ в този модел и също така,

всеки е достатъчно силен да ползва агресията си за пресътворяване на себе си и света, вместо повсеместно разрушение. 

Кой ни инплантира модела

Наистина ли ви се отдава енергията в разследване, откриване, обвинения, прощаване, приемане, забравяне, отмъщения, обреченост и стигма? И защо това има значение? Познавам хора, които са забоксували от години в темата, как майката и/или бащата, бабата, дядото и т.н. са виновни за това, че живеят живота си като жертви и насилници. Само че, това знание не им носи нищо по-различно от още доводи да си затвърждават модела. И кой е виновен за това? Пак другите. Четящите tobekalina.com знаят, че тук поощряваме

поемането на личната отговорност за това, което можем да променим.

Промяната и прошката

Това, което не можем да променяме са хората. Това, което можем да променяме е отношенито ни към тях, към себе си, към света въобще. Никой не избира момента, мястото и начина си на раждане. Хората, които ни отглеждат може да са най-прекрасните и пак да ни „подарят“ модела „жертва-насилник“. Поради виртуозността на някои мозъци може да живеем дълго и неосъзнавано в среда на домашно насилие. Идеално научаваме този модел от майките и бащите си. При това не си ги разпределяйте автоматично, че жените са жертвите , а мъжете насилниците. Лъжовно е също така да ги определяме веднага от пръв поглед, че тихо говорещите, оплакващи се са жертвите, а стоящите прави или заявяващи позиция, която не ни се нрави, са насилниците. Не искам да ви притеснявам, но децата ни също участват във „филма“, копират и т.н. Така, че можем да имаме и в тяхно лице жертви и насилници.

Въпросът е какво се случва, когато осъзнаем нездравословността на такъв живот.

Можем да избягаме от външната ситуация, но вътре в нас да си храним модела доживотно. Сменяме жената, колата, работата, кучето и пак същия живот в нови дрехи…Нито промяната е лесна, нито прошката. Поемем ли, обаче отговорността за живота си и двете се задвижват.

НЕ-то

Как да излезем от модела „жертва – насилник“? Отказване от това е трудно, поради липсата на силата ни, но също така е единствения начин да си я върнем.

Правим невъзможното, предавайки се на неизвестното, заявявайки НЕ.

На какво, на кого и как? Разбира се, първо е важно осъзнаването, че се въртим в модела и колкото и да бягаме, защото не ни се получава, пак привличаме партньори в тази „драма“, които ни причиняват не-любов, не-радост, не-здраве, не-вдъхновение за живот. Осъзнаем ли, идва ред на признаването и приемането – да, това е, което ни се случва! Нататък е ред за избора:

Искам ли да продължа така или избирам друг живот?

Изберем ли различно настояще и бъдеще от миналото ни, е важно да станем осъзнато наблюдателни за ситуациите, поведението ни, хората, с които комуникираме и как. Започнем ли да си „хващаме модела“, не се занимаваме с другите. Те си правят собствените избори, според нивото на осъзнаване и каквото им е важно и на дневен ред. Занимаваме се само със себе си, практикуваме своето Да и Не. И помним: КАЗВАМЕ „ДА“ НА СЕБЕ СИ, а това може да звучи като „НЕ“ на другите. Кой е важният? Ние.

Жестокостта и вината

вина

Бъдете сигурни, че още първия път, когато казваме „да“ на себе си и „не“ другите, ще се включат съмненията, че сме жестоки към тях, както и чувството за вина, че постъпваме по този начин. Познайте защо? Моделът е жив и веднага се обажда:

„Хей, ти къде тръгна? Това не е по моите правила. „

Е, разбирате, че борбата не е с външния насилник, а с тази част от нас, която е свикнала с ролята и веднага държи да наказва. Други няма. Битката е вътре. Справим ли се с нея, ще привлечем други, които не „играят по гайдата“ на този модел. Нали това искаме?

Относно добрината

За мен добър човек е този, който прави живота на друг (другите) по-хубав, без това да прави неговия по-лош и не променя насила нечий. Това също е любов. Правя уточнения, че излишната жертвоготовност, рано или късно докарва нерадост, разочарование след очакване или болка. Добрият човек е извън идеята за Важност, Авторство и Признание. Не осъжда, не порицава, дава, когато му поискат и му е възможно да даде.

Истинското добро е безпричинно и двупосочно – към нас и към другите.

За по-заинтересованите, ще бъде полезна и частта, която следва.

„Триъгълник на Карпман“

Нямам време да имам време

В книгата  „Нямам време да имам време“ отделяме специално внимание на модела „жертва – насилник“, описан от  американския психолог Стефан Карпман. Социалният модел е наречен на неговото име и е известен като „Триъгълник на Карпман“, „триъгълник на съдбата“ и „драматичен триъгълник“. Защо триъгълник, ще разберете в откъса тук:

„Познаването ще ви помага да анализирате отношения както в малка група, каквато е семейството, така и по-голяма, в която са работните ви отношения в компанията. Разпознаването на модела и регистрирането в коя роля „засядате“, ще ви спести загубата на много време. Как?

Винаги имате бързо и ясно обяснение за поведението на хората и вашето. Знаете, че можете да смените позицията си, както и сте наясно, че не можем да променяме другите. От модела не се излиза лесно, но от ситуацията , в която го разпознаваме, може да се излезе моментално, Спираш да участваш в играта.

Ролите са три:

Насилникът или агресорът

В тази роля си позволяваме да доминираме и налагаме своето мнение и истина. Намираме си основателни доводи да диктуваме условията на другите. Манипулираме с ултиматуми и обвинения. Ако има съпротива отсреща, като агресор повишаваме емоционалното си състояние, за да спрем отпора. Чувството за безпогрешност е водещото тук, както и потребността да контролираш. Поведението е агресивно.

Ролята на Жертвата

Когато сме в ролята на жертвата, ние задоволяваме потребността да не носим отговорност за действия, решения, избори. В допълнение, жертвата се стреми да получава внимание, демонстрирайки несправедливостта, на която е подлагана. Поведението е пасивно.

Ролята на Спасителя

Това е роля, която ни позволява завоалирано да проявяваме своята задържана агресия. За разлика от агресора, спасителят има нужда от скриване на истинската си потребност, както и да оправдае с по-благородна мотивация. Като спасяващи, ползваме механизъм на съпричастност към жертвата, като я насърчаваме да премине в ролята на агресор. Всъщност, спасителите не желаят да извадят  жертвата от Триъгълника. В такъв случай ще изгубят ролята си и емоционалната си изгода. Ролята на спасителя е пагубна в отношенията жертва-насилник. Тя само поддържа огъня жив.

Когато осъзнаваме отношенията в този  „драматичен триъгълник“ имаме шанс да променим положението за себе си.

Агресорът сам не би се спрял, но ако осъзнае колко неуважение има в такъв тип поведение към другите, колко много неразбиране на себе си има скрито в това, би могъл да претегли огромното количество изгубено – енергия, време, любов. Контролът ни е даден, за да управляваме само себе си, не и другите.

Жертвата, ако поеме отговорността за живота си и спре да манипулира околните за внимание, би могла да живее пълноценно и съзидателно, без да губи своето време и времето на другите.

Спасителите е нужно да приемат собствена си потребност от агресия, за да излязат от тази роля.

Всичко това е според общата теория за модела и ролите.

ДРУГ ПОГЛЕД

Всъщност, всички ние имаме възможностите да сме активни, пасивни и балансирани/балансиращи. Не са ли точно това движенията, които ползваме в тези роли, играейки модел, неясно често защо?

Ако осъзнаем, че имаме набор от инструменти и започнем да ги ползваме по предназначение, не е нужно да играем роли.“

„Нямам време да имам време“, автори Калина Стефанова и Бианка Йовова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *