Когато аз бях дете,
най-популярните начини за контрол над децата бяха съпровождани с думите:
„Децата са огледало на родителите“,
“ Не излагай родителите си“,
„Майка ти знае ли какви ги вършиш?“,
„Срам за баща ти си ти“…и т.н.
За голяма моя радост, много от тях не бяха отправяни към мен, но летяха из въздуха около мен, заради другите…Винаги съм разбирала, че няма как семейството ти да не те определя, но също съм си давала сметка, че
Щом се раждаме различни,
значи и ще живеем различно. Иначе, защо му е на живота да се повтаря безкрайно? Някъде в тази битка за различност и принадлежност, пораснах и самата аз станах родител. Майчинството се появи сравнително рано в живота, та нямах време да се „образовам“ какво е да си родител. Нямах време на „липса на дете“, нямах време да „точа зъби“ – „един ден аз като имам дете“….и не знам си какво…. Станах родител, топла още от грижите на своите родители. А, те бяха….най-добрите, които и днес мога да си пожелая –
Да си обичан, без да си манипулиран.
Преди време прочетох една идея, която много лесно открих като съществуваща в реалността ни:
В живота си, човек има двама големи врагове – Страх и Гордост. На страх ни учи майката, на гордост – бащата.
Ако не се заинати много Егото ви, ще се съгласите, че е така. Разбира се „Враг“ е само, когато е прекалено. Малко страх, малко гордост си имат своята съхраняваща ни роля.
Някак си, с моите родители бяхме заедно. Минавахме заедно през живота, живеехме го, та нямах време за преувеличение. Сигурна съм , че то идва, когато ти липсва автентичност в семейството. Моите родители си бяха и са истински хора. Не ми се правеха на идеални. Просто се обичаме в несъвършената си перфектност. Аз знаех, че всеки може да греши и също така да продължи напред. Добре, ама аз останах рано
Сам родител на детето си
Веднага да кажа, че не се оплаквам. Има си предимства в това. Например, не ти се налага да се откажеш от своята истина, в името на общата позиция. Е, разбира се, отговорността от популярните и непопулярни действия, носиш само ти. Учех се в движение, грешах и продължавах, но и откривах….Колко е ценно да разпределим отговорността с детето си.
Въпрос на уважение към това човешко същество.
Да освободим детето си от ангажимента
да бъде „нашето дете“, не е висш пилотаж, но е висша форма на любов. Как да го освободим?
Даваме на децата си част от отговорността за решенията в техния живот. Постепенно…В един момент – цялата отговорност…
Освобождаваме ги от отговорността за нас и цялата ни идея за техния – „наш“ живот.
Рано или късно, трябва да се предадем като родители, да освободим детето си от мечтите ни, амбициите, плановете, страховете, традициите, семейството. За да образува нови партньорства, за да е в състояние да създаде ново семейство, то е нужно да е свободно. Вероятно намирате тук много отговори на въпроса:
„Какво им става на новите поколения, че не правят семейства, живеят си в домовете на родителите, децата са все повече от неизвестни донори….“
Нищо не им става! Ние сме ги програмирали и определили като родители.
Децата наистина са „огледало на своите родители“.
Във всеки миг избираме дали да са резултат на нашите страхове и вкаменелости или резултат на нашето уважение и признаване.
Освободете децата си!
Как ще задвижат сами живота си, ако са вързани за нас, родителите?
Наистина ли искате да им бъдете опашка цял живот или те да ви висят на врата?
А, в такъв случай, ние дали живеем СВОЯ ЖИВОТ или сме роби на своите родители?
Ако искате да промените нещо, почнете от себе си и само благодарете на тези, които не са имали осъзнаването, силата и смелостта да ви пуснат!
Освободете своите деца!
Ако намирате написаното за полезно, предайте нататък и споделете с други. Заедно правим живота си по-добър.
Благодаря!
Още по темата:
Любовта на майката
Това писмо
За теб от Калина!
