Моделът „Жертва-насилник“

Жертва Мече

Жертва и насилник

Думите „жертва“ и „насилник“ винаги и във всеки събуждат някакъв емоционален отклик: страх, възмущение, възхита, съжаление. Надали има човек, който остава нереактивен, осъзнавано или не, към идеята за тях. Защо реагираме? Защото ни е познато.

Малко или много, всяко човешко същество носи този модел в себе си.

Човешка история, човешки отношения. Жив живот със сила и слабост. Живот – игра на надмощие, доминация и влияние.

Жертва без насилник

Няма жертва без насилник. Няма насилник без жертва. Да, ама не е точно така!

Първо ролята от модела е вътре в нас, после си привличаме съответното.

Въпреки, че сме свикнали да приемаме насилието като външен акт на посегателство над свободата на някого, всъщност насилието е вътрешен акт. Даваме силата си там, където работи против нас, а не за доброто ни. И жертвата и насилника са производство на личен акт на отдаване в ситуация, в която сами се позиционираме. По-просто казано, стоим там, където ни бият, обърнати сме натам, откъдето  идва болката. Позволяваме  да ни обиждат, защото първи си се обиждаме отвътре. Позволяваме неуважително отношение и поведение към нас, защото вярваме, че такова сме заслужили.

Насилникът е жертва

Добре е да не изпадаме в заблуда, че има добри и лоши в тази игра. В модела ли си, играеш и двете роли, но в различни ситуации, според възможността за оцеляване. Не очаквайте тук да възпея горките жертви, нито да им пея химни за героизъм. Няма да осъдя и насилниците. Всички сме „жертви“ в този модел и също така,

всеки е достатъчно силен да ползва агресията си за пресътворяване на себе си и света, вместо повсеместно разрушение. 

Кой ни имплантира модела

Наистина ли ви се отдава енергията в разследване, откриване, обвинения, прощаване, приемане, забравяне, отмъщения, обреченост и стигма? И защо това има значение? Познавам хора, които са забоксували от години в темата, как майката и/или бащата, бабата, дядото и т.н. са виновни за това, че живеят живота си като жертви и насилници. Само че, това знание не им носи нищо по-различно от още доводи да си затвърждават модела. И кой е виновен за това? Пак другите. Четящите „Медитация и Здраве – пътеводител по осъзнаване“ знаят, че тук поощряваме

поемането на личната отговорност за това, което можем да променим.

Промяната и прошката

Това, което не можем да променяме са хората. Това, което можем да променяме е отношението си към тях, към себе си, към света въобще. Никой не избира момента, мястото и начина си на раждане. Хората, които ни отглеждат може да са най-прекрасните и пак да ни „подарят“ модела „жертва-насилник“. Поради виртуозността на някои мозъци може да живеем дълго и неосъзнавано в среда на домашно насилие. Идеално научаваме този модел от майките и бащите си. При това не си ги разпределяйте автоматично, че жените са жертвите , а мъжете насилниците. Лъжовно е също така да ги определяме веднага от пръв поглед, че тихо говорещите, оплакващи се са жертвите, а стоящите прави или заявяващи позиция, която не ни се нрави, са насилниците. Не искам да ви притеснявам, но децата ни също участват във „филма“, копират и т.н. Така, че можем да имаме и в тяхно лице жертви и насилници.

Въпросът е какво се случва, когато осъзнаем нездравословността на такъв живот.

Можем да избягаме от външната ситуация, но вътре в нас да си храним модела доживотно. Сменяме жената, колата, работата, кучето и пак същия живот в нови дрехи…Нито промяната е лесна, нито прошката. Поемем ли, обаче отговорността за живота си и двете се задвижват.

НЕ-то

Как да излезем от модела „жертва – насилник“? Отказване от това е трудно, поради липсата на силата ни, но също така е единствения начин да си я върнем.

Правим невъзможното, предавайки се на неизвестното, заявявайки НЕ.

На какво, на кого и как? Разбира се, първо е важно осъзнаването, че се въртим в модела и колкото и да бягаме, защото не ни се получава, пак привличаме партньори в тази „драма“, които ни причиняват не-любов, не-радост, не-здраве, не-вдъхновение за живот. Осъзнаем ли, идва ред на признаването и приемането – да, това е, което ни се случва! Нататък е ред за избора:

Искам ли да продължа така или избирам друг живот?

Изберем ли различно настояще и бъдеще от миналото ни, е важно да станем осъзнато наблюдателни за ситуациите, поведението ни, хората, с които комуникираме и как. Започнем ли да си „хващаме модела“, не се занимаваме с другите. Те си правят собствените избори, според нивото на осъзнаване и каквото им е важно и на дневен ред. Занимаваме се само със себе си, практикуваме своето Да и Не. И помним: КАЗВАМЕ „ДА“ НА СЕБЕ СИ, а това може да звучи като „НЕ“ на другите. Кой е важният? Ние.

Жестокостта и вината

Бъдете сигурни, че още първия път, когато казваме „да“ на себе си и „не“ другите, ще се включат съмненията, че сме жестоки към тях, както и чувството за вина, че постъпваме по този начин. Познайте защо? Моделът е жив и веднага се обажда:

„Хей, ти къде тръгна? Това не е по моите правила. „

Е, разбирате, че борбата не е с външния насилник, а с тази част от нас, която е свикнала с ролята и веднага държи да наказва. Други няма. Битката е вътре. Справим ли се с нея, ще привлечем други, които не „играят по гайдата“ на този модел. Нали това искаме?

Относно добрината

За мен добър човек е този, който прави живота на друг (другите) по-хубав, без това да прави неговия по-лош и не променя насила нечий. Това също е любов. Правя уточнения, че излишната жертвоготовност, рано или късно докарва нерадост, разочарование след очакване или болка. Добрият човек е извън идеята за Важност, Авторство и Признание. Не осъжда, не порицава, дава, когато му поискат и му е възможно да даде.

Истинското добро е безпричинно и двупосочно – към нас и към другите.

За по-заинтересованите, ще бъде полезна и частта, която следва.

„Триъгълник на Карпман“

В книгата  „Нямам време да имам време“ отделяме специално внимание на модела „жертва – насилник“, описан от  американския психолог Стефан Карпман. Социалният модел е наречен на неговото име и е известен като „Триъгълник на Карпман“, „триъгълник на съдбата“ и „драматичен триъгълник“. Защо триъгълник, ще разберете в откъса тук:

„Познаването ще ви помага да анализирате отношения както в малка група, каквато е семейството, така и по-голяма, в която са работните ви отношения в компанията. Разпознаването на модела и регистрирането в коя роля „засядате“, ще ви спести загубата на много време. Как?

Винаги имате бързо и ясно обяснение за поведението на хората и вашето. Знаете, че можете да смените позицията си, както и сте наясно, че не можем да променяме другите. От модела не се излиза лесно, но от ситуацията , в която го разпознаваме, може да се излезе моментално, Спираш да участваш в играта.

Ролите са три:

Насилникът или агресорът

В тази роля си позволяваме да доминираме и налагаме своето мнение и истина. Намираме си основателни доводи да диктуваме условията на другите. Манипулираме с ултиматуми и обвинения. Ако има съпротива отсреща, като агресор повишаваме емоционалното си състояние, за да спрем отпора. Чувството за безпогрешност е водещото тук, както и потребността да контролираш. Поведението е агресивно.

Ролята на Жертвата

Когато сме в ролята на жертвата, ние задоволяваме потребността да не носим отговорност за действия, решения, избори. В допълнение, жертвата се стреми да получава внимание, демонстрирайки несправедливостта, на която е подлагана. Поведението е пасивно.

Ролята на Спасителя

Това е роля, която ни позволява завоалирано да проявяваме своята задържана агресия. За разлика от агресора, спасителят има нужда от скриване на истинската си потребност, както и да оправдае с по-благородна мотивация. Като спасяващи, ползваме механизъм на съпричастност към жертвата, като я насърчаваме да премине в ролята на агресор. Всъщност, спасителите не желаят да извадят  жертвата от Триъгълника. В такъв случай ще изгубят ролята си и емоционалната си изгода. Ролята на спасителя е пагубна в отношенията жертва-насилник. Тя само поддържа огъня жив.

Когато осъзнаваме отношенията в този  „драматичен триъгълник“ имаме шанс да променим положението за себе си.

Агресорът сам не би се спрял, но ако осъзнае колко неуважение има в такъв тип поведение към другите, колко много неразбиране на себе си има скрито в това, би могъл да претегли огромното количество изгубено – енергия, време, любов. Контролът ни е даден, за да управляваме само себе си, не и другите.

Жертвата, ако поеме отговорността за живота си и спре да манипулира околните за внимание, би могла да живее пълноценно и съзидателно, без да губи своето време и времето на другите.

Спасителите е нужно да приемат собствена си потребност от агресия, за да излязат от тази роля.

Всичко това е според общата теория за модела и ролите.

Друг поглед

Всъщност, всички ние имаме възможностите да сме активни, пасивни и балансирани/балансиращи. Не са ли точно това движенията, които ползваме в тези роли, играейки модел, неясно често защо?

Ако осъзнаем, че имаме набор от инструменти и започнем да ги ползваме по предназначение, не е нужно да играем роли.“

„Нямам време да имам време“

За теб от Калина!

Калина Стефанова

Може да прочетете още

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *