Прошка първо на себе си
Първо ще трябва да простя на себе си, че написах в съавторство книга и вместо да я рекламирам, аз си пиша за нещо друго. Че е Коледа и вместо да изпращам светли пожелания на света, аз диктувам учебник по продължаване нататък „въпреки“. Но,..никога не съм могла да пиша по поръчка, та ако ще и да си е моя тя. Та..
Не се сърди, Калина, на Калина! Всичко е наред!
Защо за прошката отварям дума – пак не зачитам „повода“. По Сирни Заговезни ще наскачат призивите за прошка, ама никой не ти казва как точно се прощава.
Защото прошката не е да си я купиш, продадеш, дадеш, набереш, на килограм.
Теория на прощаването
Ето, сега ще ви кажа каква е теорията за прощаването! Осъзнаване, че:
- Съвършенството е само в главите ни. Никой не е съвършен. всеки греши понякога, волно или неволно. Дори и ние!
- Ние не сме повече от другите, не сме по-добри, та да ги съдим.
- Грешки не съществуват. Всеки върви по пътя си, независимо дали се учи или не.
- Когато някой „сгреши“, това са неговите 100% „най-доброто“ в този момент. Толкова може.
- Изначално всяко намерение е за добро. Понякога това добро е само твоето и изключва мисълта за другите. Повече за егоизма, тук.
- Да не простиш и да се сърдиш е най-вече тежест и наказание за теб самия и по-малко(ако е изобщо) за „сгрешилия“.
- Да живееш в миналото е „грешка“ и „престъпление“, спрямо твоя живот. После ще трябва и това да си прощаваш.
- Първо трябва да простиш на себе си, че си срещнал този човек, че си общувал с него, че си бил в ситуация или още си.
- Кой си ти, че да обвиняваш, наказваш, че и евентуално прощаваш?
- Ти би ли искал да ти простят „грешките“ или предпочиташ да си се мъчим взаимно?
- ………
- 13, 14…Не става просто така, по съвет и директива! Нито по „правилност“.
На практика
Някой те е наранил, разочаровал, изненадал неприятно. Боли те, тъжно ти е, страдаш. Отново разбираш, че не можеш да контролираш живота и си безсилен. Имаш си своя справедливост и тя не работи. „Лоши“ хора получават радости, „добрите“ страдат. Нима е възможно да простиш някога за нещо, за която и да е рана? А, можеш ли да смениш себе си, миналото си, да промениш хората, света? Можеш! Само ако отстъпиш, предадеш се на живота, какъвто си е и ще е, приемеш това, което няма как ти да управляваш и най-вече,
започваш да управляваш себе си – мислите, възприятието, емоционалния си живот.
Приемането
Първото и най-важно нещо е да приемеш, че си нормално човешко същество с емоционален свят. Нормално е да сме тъжни, гневни, да се страхуваме, да страдаме, както и да се срамуваме или радваме. Това са реакции към подаденото от света и от нас. Не можеш да натиснеш бутон и „хоп“ – прощаваме, вече не ни боли! Хайде, бе!?
Когато обърнем внимание на емоцията си, променяме фокуса от „другите“ към „себе си“. Да опознаеш причината за тази емоция, избора или неволност на реакцията, както и резултатите, до които те води всичко това, те превръща в човек, наистина поел контрола.
Контролът
е нещо, което можем да упражняваме само върху себе си и вътрешния свят.
Той е свързан с нашата ценностна система, мисли, реакции, поведение, избори и т.н. Контролът спрямо другите е егоизъм, насилие и най-вече илюзия. Ако погледнем нещата в по-голям мащаб, това е като да искаме друга държава да прави нещо, което за нас е добре и не ни интересуват техните интереси. Няма да развивам темата в тази посока, но всеки осъзнат човек е наясно, че подобен тип манипулиране с външния свят не се радва на успех, а само на жертви от битки и безкрайна война.
Капитулация
Неслучайно казват, че за да простиш и приемеш е нужно да капитулира егото ти. То капитулира само спрямо външното управляване на конрол, но остава важно за вътрешния ни контрол. Все пак, егото ни дава самоопределение и нарежда живота ни спрямо нашите ценности. То очертава границите, заради които ни има и оцеляваме в големия свят. Заявяваме, че сме някой различен и подлежащ на уважение и зачитане.
Ако нямаш здраво его, не можеш да уважаваш другите. А, ако ги уважаваш, ти не ги обвиняваш и съответно, не ти се налага да прощаваш.
Поглед назад
Отива си денят, седмицата, месецът, годината. Времето си има посока. Поглеждаме назад и си казваме: „Простил съм за всичко“. Един ден, научаваш, че нещо хубаво се случва на някого, когото си загърбил, защото те е наранил. Свива те стомаха, пламва ти главата и крещиш;
„Защооооо?“ Защо на него, защо на нея?“
Търсиш „доброто“, заради което им се случва това и не го намираш. Казваш си: „Може пък, това да им е наказанието, ама още да не знаят…“ и те отнася цялата тази въртележка от „лоши“ мисли, родени от личната ти справедливост и минала болка.
Не си простил, не си загърбил! А, продължил ли си?
При всички положения. Просто миналото нахлува със спомен за някогашна емоция и те заразява отново. Тук е момента да си кажеш:
„Аз този човек не го познавам днес. Там, където е, е точно там, където трябва да бъде и защо е така, също не зная. Днес съм тук и имам живота си без него/нея.“
Каква по-голяма победа от това? Вече не си там, където те е боляло. Какво по-голямо поражение от това, да преживяваш миналото отново? И едното и другото са наш избор.
Прошката не съществува без приемане, пускане и продължаване.
Миналото ще ни боде, но дали ще се обърнем с „гняв назад“ зависи само от нас самите. Изборът е: да те боли отново и да тежи или да се върнеш в настоящето си.
♪ Медитация за Прошка
За теб от Калина!
