Прошка първо на себе си
Първо ще трябва да простя на себе си, че написах в съавторство книга и вместо да я рекламирам, аз си пиша за нещо друго. Че е Коледа и вместо да изпращам светли пожелания на света, аз диктувам учебник по продължаване нататък „въпреки“. Но, никога не съм могла да пиша по поръчка, та ако ще и да си е моя тя. Та:
Не се сърди, Калина на Калина! Всичко е наред!
Защо за прошката отварям дума – пак не зачитам „повода“. По Сирни Заговезни ще наскачат призивите за прошка, ама никой не ти казва как точно се прощава.
Защото прошката не е да си я купиш, продадеш, дадеш, набереш на килограм.
Теория на прощаването
Ето, сега ще ви кажа каква е теорията за прощаването! Осъзнаване, че:
- Съвършенството е само в главите ни. Никой не е съвършен. Всеки греши понякога, волно или неволно. Дори и ние!
- Ние не сме повече от другите, не сме по-добри, та да ги съдим.
- Грешки не съществуват. Всеки върви по пътя си, независимо дали се учи или не.
- Когато някой „сгреши“, това са неговите 100% „най-доброто“ в този момент. Толкова може.
- Изначално всяко намерение е за добро. Понякога това добро е само твоето и изключва мисълта за другите. Повече за егоизма – тук.
- Да не простиш и да се сърдиш е най-вече тежест и наказание за теб самия и по-малко(ако е изобщо) за „сгрешилия“.
- Да живееш в миналото е „грешка“ и „престъпление“, спрямо твоя живот. После ще трябва и това да си прощаваш.
- Първо трябва да простиш на себе си, че си срещнал този човек, че си общувал с него, че си бил в ситуация или още си.
- Кой си ти, че да обвиняваш, наказваш, че и евентуално прощаваш?
- Ти би ли искал да ти простят „грешките“ или предпочиташ да си се мъчим взаимно?
- ………
- 13, 14…Не става просто така, по съвет и директива! Нито по „правилност“.
На практика
Някой те е наранил, разочаровал, изненадал неприятно. Боли те, тъжно ти е, страдаш. Отново разбираш, че не можеш да контролираш живота и си безсилен. Имаш си своя справедливост и тя не работи. „Лоши“ хора получават радости, „добрите“ страдат. Нима е възможно да простиш някога за нещо, за която и да е рана? А, можеш ли да смениш себе си, миналото си, да промениш хората, света? Можеш! Само ако отстъпиш, предадеш се на живота, какъвто си е и ще е, приемеш това, което няма как ти да управляваш и най-вече,
започваш да управляваш себе си – мислите, възприятието, емоционалния си живот.
Приемането
Първото и най-важно нещо е да приемеш, че си нормално човешко същество с емоционален свят. Нормално е да сме тъжни, гневни, да се страхуваме, да страдаме, както и да се срамуваме или радваме. Това са реакции към подаденото от света и от нас. Не можеш да натиснеш бутон и „хоп“ – прощаваме, вече не ни боли!
Когато обърнем внимание на емоцията си, променяме фокуса от „другите“ към „себе си“. Да опознаеш причината за тази емоция, избора или неволност на реакцията, както и резултатите, до които те води всичко това, те превръща в човек, наистина поел контрола.
Контролът
е нещо, което можем да упражняваме само върху себе си и вътрешния свят.
Той е свързан с нашата ценностна система, мисли, реакции, поведение, избори и т.н. Контролът спрямо другите е егоизъм, насилие и най-вече илюзия. Ако погледнем нещата в по-голям мащаб, това е като да искаме друга държава да прави нещо, което за нас е добре и не ни интересуват техните интереси. Няма да развивам темата в тази посока, но всеки осъзнат човек е наясно, че подобен тип манипулиране с външния свят не се радва на успех, а само на жертви от битки и безкрайна война.
Капитулация
Неслучайно казват, че за да простиш и приемеш е нужно да капитулира егото ти. То капитулира само спрямо външното управляване на конрол, но остава важно за вътрешния ни контрол. Все пак, егото ни дава самоопределение и нарежда живота ни спрямо нашите ценности. То очертава границите, заради които ни има и оцеляваме в големия свят. Заявяваме, че сме някой различен и подлежащ на уважение и зачитане.
Ако нямаш здраво его, не можеш да уважаваш другите. А, ако ги уважаваш, ти не ги обвиняваш и съответно, не ти се налага да прощаваш.
Поглед назад
Отива си денят, седмицата, месецът, годината. Времето си има посока. Поглеждаме назад и си казваме: „Простил съм за всичко“. Един ден, научаваш, че нещо хубаво се случва на някого, когото си загърбил, защото те е наранил. Свива те стомаха, пламва ти главата и крещиш;
„Защооооо?“ Защо на него, защо на нея?“
Търсиш „доброто“, заради което им се случва това и не го намираш. Казваш си: „Може пък, това да им е наказанието, ама още да не знаят…“ и те отнася цялата тази въртележка от „лоши“ мисли, родени от личната ти справедливост и минала болка.
Не си простил, не си загърбил! А, продължил ли си?
При всички положения. Просто миналото нахлува със спомен за някогашна емоция и те заразява отново. Тук е момента да си кажеш:
„Аз този човек не го познавам днес. Там, където е, е точно там, където трябва да бъде и защо е така, също не зная. Днес съм тук и имам живота си без него/нея.“
Каква по-голяма победа от това? Вече не си там, където те е боляло. Какво по-голямо поражение от това, да преживяваш миналото отново? И едното и другото са наш избор.
Прошката не съществува без приемане, пускане и продължаване.
Миналото ще ни боде, но дали ще се обърнем с „гняв назад“ зависи само от нас самите. Изборът е: да те боли отново и да тежи или да се върнеш в настоящето си.
♪ Медитация за Прошка
За теб от Калина!
