Миналото
Вие ме питате:
Трябва ли да знаем миналото на хората?
Моят отговор е:
Не ме интересува миналото на хората.
Интересуват ме уроците, които са научили и как се чувстват от това. Защото от тук започва нашата история…
Можем да отидем много в посока: Какъв е този човек, откъде идва, какво е бил? Признайте си, че най-много ни интересува:
В какво е сгрешил – за да се пазим, какво е раздавал – за да очакваме, от какво се страхува – за да го спасяваме…
И въобще, интересува ни само късогледия ни егоизъм. Честно е да знаем, че:
Днес сме други
Никой не е това, което е бил с друг, в друга ситуация, по друго време.
Честно е да признаем, че:
И ние не можем да обещаем, че каквото сме били, това и ще бъдем. Или че никога повече няма да правим така!
Защо искаме да знаем миналото на другия? А, а готови ли сме да разказваме всичко за себе си? Какво да направим с насъбралата се информация?
Трябва ни да покрием добре незарасналите си рани, вместо да поднесем в дар на себе си и другия собствената си автентичност, уникалност в този миг и неповторимото настояще да създаваме на чисто, заедно.
Всяка нова среща е нов шанс за нас и за другия, да бъде нов човек.
Не е чистоплътно да ходим полепнали с миналото си – страхове, вина, срам, гордост и предразсъдъци. Разбира се, че все нещо носим, но ако занимаваме новите хора с миналото си и искаме тяхното, то ние никога не живеем сега и се въртим като развалена грамофонна плоча.
Да се запознаеш с резултата от това минало – това е различно!
За това не са ти нужни скритите факти, а среща с другият, тук и сега. И не забравяйте:
Най-важни са преживяванията и ситуациите. Влизайте смело!
Един от най-ценните уроци, които имам от миналото е, че живеенето в него е загуба на време, загуба на настояще и съответно бъдеще.
Още полезни статии по темата:
8 проверки за осъзнаване на настоящето
Настоящето или миналото ми говори в главата
Книга за времето: „Нямам време да имам време“
