Има много и прекрасни стихове. Но, няколко от тях са белязали завинаги резки в живота ми – като чертичките, които правехме на вратата с моето издължаване.
Стихът на моето детство
Създаден е от баща ми. И до днес се вълнувам, когато го чета. Не спирам сълзите, защото не всекиму се случва да чуе това от родител. Благодаря и предавам нататък.
ХАЛЕЕВА КОМЕТА
На дъщеря ми
Събуждам се по някакъв закон –
неписан, неизвестен, неизучен –
а може от петли или от куче.
И ето ме на малкия балкон.
А ти си вече тука, дъще малка,
в ръце с далекоглед – на заем взет.
/И вашия учебен кабинет
ли има тази детска залъгалка?/
Повдигаш бавно уреда и ето:
известната Халеева комета,
от толкоз много камери заснета,
със погледа си търсиш на небето.
Но в таз бездънна, безконечна яма,
наричана Вселена от човека,
родена преди милиарди века,
откриваш, че кометата я няма.
Усещам как гласа ти се променя
и виждам във очите ти искри,
и чувствам ясно, че не мога скри
тревогата, обхванала и мене.
Но в този миг откривам на балкона
кометата да свети, да гори
със пламък син и с ореол дори –
като огнище и като икона.
Стефан Милев(баща ми)
Хасково,07.03 1986г.
Стихът на моето момичество
Май, заради него си нямах ученическо гадже?! Хихи…И до днес стоя зад тези думи на Маргарита Петкова.
ОБИЧАМ ДА СЪМ ВЕЧЕР С ВАС, МОМЧЕТА
Обичам да съм вечер с вас, момчета,
и с жест да ви събирам световете.
С усмивка да ви завъртя главите,
да се стъписвате насред очите ми.
Да ме ухажвате и в надпревара
да литват огънчета към цигарата ми.
Един от друг до бяс да ме ревнувате,
да шепнете: „О, боже, че си щурава!”
Да съм за вас жената с главна буква,
принцесата, изгубила обувката си,
светицата, магьосницата, феята
от приказките, дето ги живеете
в момчешките си сънища все още –
заключени след мъжките ви нощи.
И гърбом към красивите момичета,
с лице към моята шега „Обичам ви!”,
да вярвате, че в този свят измамен
такава като мене – друга няма,
че аз съм…Боже, толкова е хубаво!
Момчета мили, само не се влюбвайте!
Наистина ви казвам – не си струва:
само с един от вас ще се целувам.
Маргарита ПЕТКОВА
Стихът на моята женственост
ЖЕНАТА С БЕЛИЯ ШАЛ
С очите на всичките тъжни мъже от квартала,
във който живее жената със белия шал,
те питам – защо красотата й, господи, бяла
на човека със малката черна душа си дал?
Как така бяла птица и гарван в едно съешаваш?
Не го ли попита красотата й ще му трябва ли?
Когато жената със белия шал минава,
декември край мен мирише на цъфнали ябълки.
И той до цъфтежа й нежен върви начумерен,
със слепи очи сякаш крачи улисан и сам
и топли стотинките в джоба си, дяволът черен,
наместо да стопли ръката й – бялата – там.
Дали е сляп, Господ, или има в очите си трънчета?
Веднъж да се беше поспрял и да беше видял,
че тя сякаш стъпва по бели въздушни хълмчета,
когато върви през света със белия шал.
Не пожелавам жената на ближния – тъй подобава:
нека той си е брачен стопанин, аз – любовен ратай,
но когато жената със белия шал минава,
извади ми очите, Господи, и му ги дай!
Ивайло Балабанов
Стихът на осъзнаването
Още се уча да давам „капка по капка“, защото всъщност, аз мога да „пия от порой“. Осъзнавам, че да даваш много невинаги означава да получават много. Хората невинаги искат и имат нужда от толкова много, колкото ти имаш и искаш да им дадеш. Все още, понякога плача за това. Нашата невъзможност да поемем огромността на щастието, необятността на любовта и мощността на истината.
ПЛАЧА
Каза ми, че ме обичаш и аз се разплаках.
Каза ми, че ще ме пренесеш в прегръдките си през всички долини на света.
Прониза е с това неочаквано щастие.
Можеше да ми го дадеш капка по капка, като вода на болник,
а ти ме накара да пия от порой.
Паднала върху земята, ще плача чак докато душата разбере.
Чуха сетивата ми, лицето, моето сърце: душата ми, все още не разбира.
Замре ли божествения ден, ще се върна, олюлявайки се в къщи, опирайки се в стволовете покрай пътя.
Това е същата пътека, която прокарах сутринта, а няма да я разпозная.
Ще гледам смаяно небето, долината, покривите на селото
и ще ги питам за имената им, защото съм забравила целия живот.
На сутринта ще се изправя в леглото и ще помоля да ме извикат,
за да чуя името си и повярвам.
И отново ще избухна в плач.
Прониза ме с това щастие.
Габриела Мистрал
