Зададох си този въпрос още, когато бях ученичка, естествено. Зададох си го в мига, в който усетих неудоволствието и усещането за загуба на свободата да съм себе си. Това, разбира се, са думите с които сега изразявам тогавашното си чувство.
Тогава, някога, просто исках да избягам…но, не избягах!
И не от страх, не от липса на свобода, а защото имах вътрешното усещане, че има нещо в „тази работа“, дето трябва да носи смисъл – не може да е просто, да си се мъчим.
Учителите
Освен това, имаше учители, които обичах и предмети, които харесвах. С тях беше лесно. А, сетих се! Исках винаги да ми е лесно и приятно. Защо ми е да се мъча? Или, ако е трудно, поне да откривам смисъла в това.
Можех да се уча на трудни неща.
Например, танцувах балет десет години от ученичеството си. Превързвах кървавите си пръсти след танцуването на палци, неведнъж. Никога не си помислих да спра заради това. Обичах балета, музиката, костюмите, емоцията, чувствата, принадлежността към групата, партньорското, точността, детайлите, цялата красота на сцената и вълненията в залата. Обичах ги. Същите неща, не винаги имах в училището или когато ги имаше , не ме привличаха.
Как така?
Ами, не съм ги избрала аз. Не са били за мен, по детската ми преценка(а, децата много добре знаят!). Също така, имаше предмети, които на съучениците ми бяха любими, а за мен – мъка.
Осъзнавах, че сме различни, а трябва да правим едни и същи неща.
Това не го разбирах. Кому е нужно? Имах способности, които други нямаха или не искаха да развиват, гледах как и те се мъчат да са нещо, което не са и не избират. Също така, още в ученическите години се нагледах на безброй несправедливости без наказание и там някъде се появи идеята в ума ми на какво ни учи училището
Животът
е суров, несправедлив и винаги ще трябва да правиш нещо, което не искаш!
„Да се научим да го живеем, въпреки, че не ни харесва!“ (?)
И тъкмо да повярвам в това завинаги, в гимназията ми се появиха прогресивни учители, коитo правеха нестандартни неща. Можеха цял час да разговарят с нас за какво ли не и за последните 5 минути да ни предадат урока. И то така, че не се налагаше да учим вкъщи с часове.Можеха да не ни изпитват и пак да ни оценяват.
Можеха да ни дават вяра и любов към живота.
Разказвам за предмети, в които бях „на гости“ – математика, физика…Къде ти аз в това? Но, се получаваше, заради късмета ми да видя и нещо различно в училището.
Родителят
Когато станах родител на ученик, вече знаех няколко важни неща:
-
Ученето трябва да е удоволствие, за да научиш нещото.
-
Учителят е по-важен от предмета и можеш всичко, ако имаш УЧИТЕЛЯ.
-
Все някъде има това, което харесвам – потърси го!
-
Не е нужно да се бориш с Голямото, открий малките възможности и ползвай свободата си за тях.
-
В Училище се научих да търся и намирам, научих се да се Уча.
Ученикът
С моите уроци, под нейно ръководство! – това се случи с нея.
Дъщеря ми стана първокласник. Избрах училището под влияние на роднини. Още на първата родителска среща, в класа ни влезе учителка, която много харесах, ама пък се оказа, че само замества за първата седмица колежка и няма да продължи с този клас. Още първия срок се натрупаха причини да не се чувства нито дъщеря ми добре в това училище, нито аз, като нейн родител.
Ползвах свободата си да сменя училището, поканих само „учителката от родителската среща“ в живота ни.
Години наред тя обучаваше по английски език момиченцето ми. Това оказа влияние върху всички по нататъшни решения на дъщеря ми и до днес.
1000 неща
Никога не съм била наясно как е възможно да знаеш какво искаш , ако не си опитвал различното. Винаги съм знаела, че единственото, което искам за детето си, е да живее живота радостно, каквото и да значи за НЕЯ това.
Затова се „записвахме и отписвахме“ от какво ли не – никакви амбиции, никакво състезания, никакви етикети – само удоволствие от ученето и развиване на умения.
Един единствен път я спрях да се записва в агенция за деца-модели. Не можех всичко да ѝ обясня, но поне научи, че не е достатъчно теб да те искат. Трябва и ти да ги харесваш…И така, няма да разказвам в подробности, но в крайна сметка – 3 училища от първи до седми клас, Гимназия за „мъртви езици“, както я наричат някои „бизнес ориентирани“ родители. От там последва още по-непонятното „Литература в световен контекст“ извън България.
Дете мое, гордея се с всеки твой избор!
Въпросите
Всеки ме питаше:
Какво ще прави след това с това образование?
Колко добре би било, преди „след това“, да си задаваме въпроса, като емоционално интелигентни родители:
„Как си сега?“ Как се чувстваш от това, което правиш сега?“
Ако изпитваш радост и вдъхновение, на прав път си. Няма начин твоят път да не те отведе при твоите хора, на твоите места, в твоето време!
Според мен днес,
Училището трябва да следва детето
А, не детето Училището!
И за да не е толкова крайно и полярно изказване, ще уточня:
В училище се учим да откриваме себе си, да развиваме уменията, които на нас са ни нужни. Учим се как да живеем живота в хармония със себе си и околните едновременно. Учим се да останем създатели и да живеем споделено, в радостта от това.
Днес имаме много повече възможности от познатата ни система за образоване на децата ни. Ако не проверяваме тези възможности, то е само защото ни мързи да живеем и обичаме децата си, позволявайки им да бъдат себе си.
Проверявайте – има поне 1001 неща за опитване още!
Беше естествено да стана посланик на Кинофестивала „(Не)Възможното образование“, иницииран и организиран от Общност за Демократично Образование. Благодаря за признанието!
За теб от Калина!
