До кога е „вечната вярност“?

Има ли вечна вярност?

Преди да продължа, уточнявам, че този текст е посветен на семейната ревност, между родители и деца, братя и сестри. Той няма за цел да ни убеждава в невярност към любимия човек-партньор. Текстът има за задача да ни отвори очите за страховете, които спират естествения поток на живота. Вечната вярност може да е другото име на „затвор“.

И така, намерих си стар текст. Нищо старо в него, освен тона ми. Не ми се чисти, обаче. Не искам да се редактирам, защото тогава толкова съм можела и пак заставам зад себе си, зад тази Калина. Леко „режещо“ и осъдително, с по-малко разбиране и любов, но все така „огледало“ и повод за въпроси.

Има ли вечна вярност? Вярност към кого, към какво и…до кога?

Познавате ли хора, които се кълнат във „вечна вярност“ на нещо или някого и никога нищо няма да застане между тях? Не ме притесняват те! Притесняват ме хората, които го изпълняват.

Вечно верните

Първо, има ли по-ограничаващо гледане на света и живота, в което залостваш вратите, вместо да се отварят за теб – нови срещи, нови връзки, нови уроци, твоят път, откриващ се в движението?

Второ, какво значи нещо да „застане между вас“? Колко трябва да си отглеждан в страх, за да се определи новото като вражеско?

Всеки път, когато се появява нещо или някой нов в живота, идва свежият въздух.

Понякога ти става хладно, понякога влизат комари или се чуват шумове през отворения прозорец, но дишането, животът се случват заради свежия въздух. Той застава между вас и заключената ви стая ли? Всяко ново нещо или някой идва, за да промени и да, да размести досегашното „консервиране“.

Родното семейство подлежи на естествен разпад, за да са образуват нови семейни двойки.

Има ли нещо притеснително в това?

Страх и вярност

На един може и да не му харесва това – страховете са „голямата работа“(наистина са неуморни), но на другия и да му се придиша свеж въздух, как да наруши „клетвата“ за вечна вярност и приоритет? Нали Егото му ще го „набие“, че не „държи на думата“ си и е „предател“?

Има ли нужда от клетви за „вечна вярност“, ако практикуваме истинския живот, а в него нещата се променят и приоритетите се преподреждат? Колко трябва да си заспал и надишал се на отровен газ, та да решиш, че новото те „обсебва“, защото досегашното „първо“ реве, че „вече нямаш време за него“ ?

Може ли майката вече да не е „примата“, сестрата да не е „най-важния ти човек“, бащата да не е „най-силния мъж“, а брат ти да не ти е „бодигард и момче за всичко“?

Невидимостта на страха

И тук идва най-тъжната и по наш избор „невидима страна“: Най-често тези клетви за „първо място в живота ни“ (гласни или негласни) са свързани с родните ни семейства.

Най-често животът се обезкървява от хронологично първите ни най-близки.

Там сме най-слепи и неподлагащи на съмнение за манипулации, болести, лъжи. „Това не може да е истина!“ – заковано с пирон.

Ама, може!…в семействата, в които страхът се е настанил трайно, включително и с маската на „духовен живот“, там естеството се изражда в уродливост, наричана за комфорт „любов“.

Любов на любов око не вади

Колко е хубаво и свободно да знаеш, че любовта не застава на пътя на любовта.

Какво е любов?

Колко много съм наблюдавала и участвала в такива ситуации (то, това е по-често срещаното явление) и всички плачат – едни по-рано, други по-късно и не е от любов и радост, а от съжаление.

Живейте, бе хора, дишайте!

Пуснете я тая „вечна вярност“, ако ви се живее в любов! Иначе, все сме си в миналото, като развалена грамофонна плоча. И ако откривате „разрушение“ в горните думи, то знайте, че то води до „сътворение.“

За вечната вярност