„Много добре те познавам!“ 
Чували ли сте някога нещо подобно? Е, това е най-голямата лъжа. Най-голямата заблуда, повод за разпри и битки. Някой да знае по-добре от теб кой си ти и какво е добре за теб?
Целият ни живот е разположен между знание и незнание. Знанието ни заблуждава, че сме нещо повече от някого и ни вкарва в капана на „погубващото его“. Незнанието пък е най-страшния ни страх. Има ли нещо по-плашещо от неизвестното? Познаваме нещо си от някого – от преди малко, от преди, от миналото. Кое точно ни кара да вярваме, че знаем и го познаваме?

Почти всеки от нас вярва или е вярвал, че любовта е онова, което ни се случва в началото и после си отива. Всъщност, началото е просто повод за любов. Причините за любовта след началото, както и за счупването й може да бъде само комуникацията. Въпросът никога не е бил какво е любов, а как се живее в любов.

Няма нищо по-лесно от това кажеш, че Любовта не съществува, само защото не си способен да обичаш! Няма нищо по-лъжовно да решиш, че обвързването я убива, само защото не си се обвързал с точния човек! Няма нищо по-болезнено да усещаш, че нещо в теб се губи и да си нареждаш, че не сме родени да бъдем само […]

Свободата по договор или подарена, те прави винаги длъжник. Очакванията и изискванията, също са робия. Това свобода ли е? Никога! Затова, тук ще говоря само за личната свобода. Не мисля, че друга съществува. Националната е просто парадокс!