Най-голямата лъжа

„Много добре те познавам!“ – чували ли сте някога нещо подобно? Е, това е

най-голямата лъжа.

Най-голямата заблуда, повод за разпри и битки. Някой да знае по-добре от теб кой си ти и какво е добре за теб?

Целият ни живот е разположен между знание и незнание.

Знанието ни заблуждава, че сме нещо повече от някого и ни вкарва в капана на „погубващото его„. Незнанието пък е най-страшния ни страх. Има ли нещо по-плашещо от неизвестното?

Познаваме нещо си от някого – от преди малко, от преди, от миналото. Кое точно ни кара да вярваме, че знаем и го познаваме? Кое ни ръчка да твърдим, че този някой или нещо е все така непроменен, та да твърдим, че имаме познание за него и го познаваме?

Страхът от неизвестното

Ако допуснем, че този някой или това нещо се е променило, то това ни връща на началната позиция на незнанието и ето пак си

„никой и нищо, празен си , пълна нула! Нищо не знаеш.“

– така говори „погубващото его“. Именно то не търпи липсата на фиксираност, закованост и създава дори „ценности “ от това. Някой е „стабилен“, „на него може да се разчита“ (друг е въпроса, че да си отговорен, не означава да си все същия.) „Предвидимостта“ е „предимство“ в ценностаната система на страхливите. Точно затова, страхливите живеят в най-големия ужас на илюзиите и съответно, често са подведени, излъгани, предадени и разочаровани.

Защото си мислим, че знаем…

А, защо си помисли, че знаеш или познаваш? Защото вече ти се е слувало? Защото слагаме знак „равно“ между Минало и Бъдеще и пропускаме Настоящето.

А истинското знание е най-новото. Онова от Сега.

Тук и сега срещаме „новият-стар“ човек и нищо не знаем за него. Срещаме го не със страховете си, а с чистото си сърце, невинно от знанието. Представяте ли си го? Аз – да. Живея го, все повече. Разбира се, не се изненадвам непрекъснато като дете, но проверявам реалността. Да, понякога е същото, както преди, но често е вече различно. Това е то

да живееш без очаквания.

Не е толкова страшно, колкото са ме учели да вярвам, че е. Всъщност, винаги си неподготвен. А, защо ти е да си подготвен, ако не си тръгнал на война? За любовта не е нужна подготовка от знания, нужно ти е усещане на настоящето. Добре, ама точна за битката, пак отваряме дума. Вижте порочния кръг:

Не знаем.

Страхуваме се от това незнание.

Не можем да сме подготвени.

Как да си осигурим, тогава успех, победа, оцеляване?

О, ужас! Я, да видим какво вече знам от миналото!

Имам нещо в склада. Ще го ползвам.

Подготвям се.

В битката съм.

Мисля си, че побеждавам.

Изненада! Нещо не е същотото.

Оказвам се неподготвен.

Победен.

Точно това не искаше, нали?

Какво, ако не те познавам

Срещам те. Имам усещането, че те познавам. Това е минало. Добре, нека да видим и чуем сега кой си! Присъствам. Гледам. Слушам. Питам. Чувам. Усещам… Непредубеден съм. Нещо от миналото е същото. Намирам и нещо ново в теб. 

Казахте ли си вече:

„Е, това е идиотско! Да не си паднал от небето?“

Хм, може и така да се каже!

Нека да ви споделя какво е усещането от такъв начин на възприемане на живота и всичко, което срещаме в него!

Мир, а не война

Това е резултата. По пътя към него е леко, защото нямаш товар от знание и съответно очакване. Разбира се, имаш спомен от минало знание, но то ти служи толкова, колкото да определиш началната граница и разстояние. Това е твоята безопастност и инстинкт за оцеляване, защото все пак си човешко същество. Не оставаш фиксиран там обаче. От тази позиция си доставяш новото знание от настоящия момент. Ново наблюдение, нови въпроси, нови отговори. Движиш се по-близо или по-далеко. Не си разочарован, защото си нямал очаквания. Имаш знание, което важи само тук и сега. Нямаш ангажимента да го помниш. Имаш, обаче, ангажимента да присъстваш – тук и сега, в настоящето.

Присъствието

е внимание. В началото се уморявах да присъствам. Честно. Не сме свикнали на това. То е като мускул, който е нужно да се тренира, за да е силен. Учейки се да присъствам, също така губя присъствие понякога. Точно това са моментите, когато егото ми се развихря – тъжно ми е, гневна съм, страхувам се и се чувствам отделена, неразбрана и самотна. Губя фокус от ситуацията, комуникацията и започвам да се занимавам с „важността“ си. Впрягам знанието от миналото и се готвя за битка…и в този миг, зная, че съм се изгубила. Връщам се в настоящето и виждам пред себе си само невинни същества, страхуващи се от мен и от живота. Спирам да показвам зъби и се смирявам. Усещам как се чувстват. Отварям сърцето си и сетивата си, за да ги открия сега. И отново съм в любов, не във война.

Без значение, дали те са във война с мен, ако аз не се бия, войната не съществува.

Жертви и кръв няма, а на мен точно в такъв свят ми се живее. Живее ми се в истина, не в лъжа.

Та знам, че нищо не знам!

Здравей! Кой си ти?

error: Content is protected !!
Share This