След като децата отлетят

9 min за четене

Детето, както и всичко друго, е дар.

дете

„Дар, на който можеш да дариш, но това не те прави цялостен, завършен смислен или обратното, щом го нямаш.“ 

– написах това на един 8 март, когато се скъса по шевовете социалната мрежа от щастливи жени, че са майки. То не бе „смисъла на живота„, то не бе „най-хубавото нещо на света“, то не бе гордост, че родили…….“

Майчице, майчице……Благодаря, че никога не ме нарече „смисълът на живота ти!“

С любов към всичко, знам, че когато има любов, тя не избира само едно място да се излива. Не познавам какво е да не си майка, а много да искаш….но знам, че твоето дете не е твое. То е отделна същност, която избира, освен ако не е изкривена от „силната родителска любов“ . Също така знам, че

…майчинството е само един от безбройните начини да познаеш безусловната любов.

За благодарността и неблагодарноста

Едно от нещата, на които учим дацата си е да бъдат благодарни. А, знаем ли ние какво е това? Има ли разлика между благодарност и дълг? Какво се случва, когато децата ни излязат от домовете ни и поемат по своя път? Може и да забравят кой ден сме; да забравят да ни се обадят и да ни питат как сме; да забравят да ни включат в плановете си за лятна отпуска или празници. Може да ни изключат, ако не ги подсещаме.

Това неблагодарни деца ли са или просто свободни хора?

Хора ненатискани от дългове. Хора с криле, които летят там, където не са в клетка от очаквания и задължения. Хора, коитo живеят в настоящето си и не мъкнат минало. Те са, просто хора, не са „нашите“ деца.

Те принадлежат на себе си и общуват с нас само , ако ни усещат наистина близки.

Благодарността е чувство.

Благодарността се ражда като изблик на радост, който може да прерастне в следващо действие. Може…..а, може и да си остане чувство. Това чувство има отношение само към човека, който го усеща. Това е важна вибрация. Това е твоето отношение към света. Това е личното ти поле, в което привличаш още подаръци на същата честoта, т.е. още хубави неща. Благодарността може да е отговор с действие на някакво друго действие, но само МОЖЕ.

Ако тя се очаква, изисква или натяква….това е пазар, не любов!

Благодарността не е задължение. Нея я изпитваш или не, не могат да те научат. Учи се как да си длъжен…или не.

Как да сме близки с децата си

Много ясно:

Даваме им любов. Любовта е уважение, свобода, личен избор, лична отговорност. Няма нищо общо с пазарлъци и плащане на сметки.

Ние не избираме децата си. Децата ни не избират нас.

Възможно е никага да не си станем близки. Възможно е никога да не говорим на един и същ език. Можем, обаче, да им даваме уважение към личността, същността, реализацията им. На това и ще ги научим. Да бъдеш различен от своите родители, да не ти приляга техния начин на живот, да имаш други мисли в главата си, не е причина за срам и вина. Ние родителите, знаем ли това? Можем ли да се доверим на живота? Можем ли да имаме доверие на децата си? Тогава можем да ги научим на доверие.

Доверието е основата на близостта, колккото и да сме различни.

Как можем да изгубим децата си

Много лесно:

с изисквания за благодарност към нас родителите, „дето сме им дали всичко от себе си, хранили сме ги в устата, сменяли сме им памперсите“, зарязахме си мечтите…..Познавах една жена. Казаваше на сина си: „Цял живот съм инвестирала в теб, сега ще ми връщаш инвестициите.“ Tя искаше той да я пита за всичко, да я слага винаги на първо място и това да е с фанфари. Осмелих се да кажа на тази жена, че „теле от крава бозае, но крава от теле не бозае…“ – въпрос на природни закони и посока на живота….Раздялата бе бърза и болезнена – не с нея, със сина й. Естествено….Нямах право да ги променям. Нямаме право да променяме когото и да е. Можем да избираме за себе си и да се учим. Да се учим какви хора искаме и не искаме да бъдем. Какви родители искаме и не искаме да бъдем. Да създаваме деца – затворници на благодарността и дълга или свободни хора.

От свободните хора, обаче, получаваме последиците от свободата им….

Може да не ни „хранят в устата един ден…“!

Изискването

Какво искаме от децата си? Какво изискваме? Какво очакваме? На какво ги научаваме с това?

Нали знаете за „детския негативизъм“? Ти каквото и да кажеш, то е на обратната позиция. Е, остава и след детството. Просто защото е свързано с отнемането на свободата ти. Ти да избереш, ти да опиташ, ти да решиш, себе си да изявиш. От тук нататък, да изискваш от детето ти да те обича или в най-обичайния смисъл да ти се отплаща цял живот, води до две крайности – все вариант на „Не“.

Срам и вина, с което могат да останат вързани за нас. 

и/или

Скъсана връзка завинаги, която не се зашива.

Може да се прости, ама това е друга и дълга тема.

Изискванията ни за любов водят до нещо друго, което не е любов.

Лъжата за любовта

Най-бързия начин да научим децата да ни лъжат е като изискваме от тях. Те ни обичат и искат да отговорят на тези изисквания. Какво, ако не могат? Започват да ни лъжат, че могат и че са това, което очакваме от тях. Вие искате ли децата ни да лъжат? Тогава не ги лъжете, че ни дължат нещо….Любов. Не ги лъжете, че това е любов!

Децата си създаваме, за да им даваме.

Да очакваш от детето да ти дава е лъжата за любовта. После търсим такава любов и с партньор. Драмата може да е безкрайна. Даваме , колкото можем и колкото искаме.

Никой нищо не ни дължи за любовта – ако е любов.

След като децата ни напуснат

Една от най-съществените срещи в живота ни е не толкова, когато се съберем, за да създадем децата си, а когато децата си тръгнат от нас…

Тогава сме по новому голи и същевременно въоръжени до зъби с миналото си….

Тази среща между родителите, освободени от децата си е едно ново рождество в живота на двойката. То може и никога да не се състои, ако не пуснем децата си или те нас не оставят. Малцина са смелите да живеят тази част от цикъла на живота свободно. Повечето се вкопчват в оцеляването на „формата „. Формат,  който винаги е бил обречен на разпад, след постигането на целта. Да настояваш семействоето, което си създал или в което си създаден, да не се разпадне, е наивно и садистично.

Ние винаги ще останем свързани с децата си и те с нас.

 

Но как да имат свое семейство, ако до края на живота си, са вързани с вече създаденото за тях? Разбирате ли? Майки и бащи минават на заден план. Сестри и братя се движат по пътя си. Всеки създава новото. Родителите – първата двойка, остава насаме с настоящето си. Колко много хора умират от страх от това! Защо е празно между вас без децата ви, хора?

Към моите родители

Създателят обича всяко свое създание, ала се реализира и случва, когато създаденото от него създава!

Благодарността към този, който ни е създал, е благодат и има смисъл , когато сме обърнати към създаването на новото. В този тон:

Благодаря Майко, благодаря Татко, благодаря мое Първо семейство! Благодаря за създаването ми, но хилядократно повече благодаря, че ми позволихте да порасна, да се отделя и да създавам и сътворявам новото с новите хора! Благодаря, че ме научихте, че поклона пред вас, благодарността не ме превръщат в длъжник за миналото. Вместо това, всеки път ми напомнят, че е най-прекрасния начин да обичам вас, себе си, да създавам и вдъхвам с и от любов новото! Благодаря, че не ме капсулирахте със страхове, емоции и вечни драми! Благодаря, че никога не ме вкарахте в капана на егото си:

 

”Никой , никога няма да те обича като нас!”,

 

а ми помогнахте да разпукам пашкула на семейството и да отлетя волно и свободно! Благодаря, че ме пуснахте и позволихте през вашата отвореност да се отварям без страх и с любов! Благодаря!

Свързани публикации:

Освободи детето си

Връзката с дететто ни

Детето е партньор и учител

Защо създаваме децата си

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *