Прошката, която „не прощава“ или как прошката се намира в „грешката“

1 min за четене

Прошката

Това е не-похвално слово за прошката. Тук няма да я величаем, а ще осъзнаваме градивната частица на нашия живот и разрушителната единица на мечтите ни.

В живота си разбрах, че е важно да се науча да бъда щастлива и това е моя отговорност, защото какво и да идва към мен като радост, то е нищо, ако не зная как да го преживявам.

Какво ми пречи да бъда щастлива?

Разбира се минали рани и под натиска на неосвободеното минало, страхливо бягаме от новото.

Също така, съм установила, че мога да простя истински на онези, които волно или неволно са ме наранявали, чак когато преживея същата ситуация, но вече съм на тяхното място. Поне моята Душа се справя така с човешките задачи. Казано просто, разбрала съм, че съм прощавала на хората, чак когато разбера какво им е било, че не е задължително да си лош, за да причиниш това и че аз не съм нещо повече от другите и мога да допускам  същите „грешки“….

Нещо повече…

Разбрах, че трябва да си позволявам да „греша“,

защото от различни гледни точки това, не е задължително да е грешно, а дори понякога помага на всички да се освободят от нещо, да се придвижат нататък, да научават каквото е нужно.

Наскоро имах ситуация. Спрях на входа още, слагайки „принципите“ на преден план.

Какво са принципите?

– кора, в която живеем, крием се, пазим се, гарантираме си, че сме“добрият човек“, когото можем да обичаме и какъвто си се харесваме. А, какво ако не сме това; какво ако изборът ни се променя; какво , ако няма етикети, зад които да стоим и сме свободни да живеем – всичко и всякак, и никога не е същото като при другите, както друг път е било?

Ако съм свободна,

как съм свободна щом не си позволявам да се обичам каквато и да съм? Нима мога да се обичам само , ако се харесвам и си поддържам някакъв позволен от главата ми образ? А не е ли точно това, на което са ме научили другите и всъщност е по-важно да бъда харесан от тях? За това ли ми е да бъда „добра“ жена с „принципи“? А щастлива ли съм от това?

Прощаваме на хора, с които сме се разделили, прощаваме на онези, които са го предизвикали, прощаваме на себе си, че сме попаднали в това…Прощаваме и освобождаваме миналото, когато си позволим да не съдим за това – другите и себе си.

Ние  не знаем

какви са точно ситуациите на хората, не познаваме другите в тях, нито чувствата им към това и помежду им, не знаем. Предполагаме…и т.н. Не знаем и не е наша работа да живеем живот, който не е наш. Тогава как да съобразяваме своите решения с решенията за живот на другите?

Искаме ли да нараним?

Ако не, това е достатъчно.

Останалото е да си позволим да бъдем щастливи, когато това идва към нас. Щастието има цена и тя е тази, която Душата ни е готова и иска да плати.

В грешката е прошката

и сега знам, че когато Вселената ми предложи ситуация и роля, които преди съм осъждала, влизам за да се срещна с онази нечия истина, която ми носи утехата днес и свободата от идеалността, правилността, принципността. Носи ми истинската прошка, не идейната.

Съвсем не съветвам за моя начин и рецепти не раздавам, но споделям осъзнаване, че само си мислим, че прощаваме и проверката за това е продължаваме ли да съдим други за същото, себе си за същото, ако го направим, защото сме принципни и „ние така не правим“ – ами ако…..?

Можем ли да го направим и да продължим без „идеалния „ си образ, който освен да отсъжда, друга функция няма?

И какво, ако е грешно да не грешим?

Leave a Reply