Лебеда и грозното патенце

5 min за четене

„Лебеда и грозното патенце“

е среща на настоящето с миналото. Какво си спомня „лебеда“ за „грозното патенце“?

дете

Честен преглед на настоящето..

Колко пъти сме чували:

„Запази детското в себе си!“?

Хубаво пожелание, но осъзнаваме ли какво е то? Всъщност „детето“ в нас винаги е в нас, независимо дали го пазим или не. Тук никак даже не става въпрос за инфантилността. Това е друго! Да пазиш детето в себе си няма нищо общо с това да не си се разделил с детството в онзи смисъл, в който оставаш тревожно привързан към родното си семейство –  толкова, че не си в състояние да създадеш здраво ново семейство. Не иде реч да съобразяваш всяко ново решение с одобрението и комфорта на своите родители, братя, сестри, родния кръг и дом. Точно обратното!

Да се „пази“ детето в нас е да се грижим за него.

Семейството на „детето в теб“ си само ти и ти си негов „родител“ докато си жив.

Само че „родител-партньор-приятел“, здравият родител, а не „властимащия“, независимо дали е под формата на жертва или насилник! Родителят на „детето в мен“ е отговорност, която поемаме и формата „как“ е решаващия личен избор. Най-важното във всичко е това е да знаем, че „детето в нас“ винаги е в нас и ние го изоставяме, забравяме, наказваме, утешаваме, обичаме, чуваме или не. Това наше отношение към него е нашето отношение към него и е добре да осъзнаваме, че то не се определя вече от някогашното отношение на нашите родители към някогашното дете! Не!

Всичко е тук и сега и е наша отговорност.

Когато плачем и ни е тъжно, и страдаме, и ни боли това е Детето, което плаче. Ние сме тези, които трябва да го гушнат, да поговорят с него, да му кажат, че няма нищо страшно, че ще мине и че сме с него, сега. Да бъдеш едновременно и голям и малък е въпрос на цялост, на приемане на тази твоя цялост и позволяване на разширението й.

Когато сме най-самотни, всъщност никога не сме сами.

Само е детето в нас.

Търсим някой да ни утеши, да ни прегърне, да излекува болката, да разсее тъгата, а не сме прегърнали сами детето си. Когато сме наранени, първото, което трябва да защитим е детето в нас.

Ние плачем, то плаче.

Защо стоим там, където ни причиняват страдание? Защо не вземем детето си на ръце и не го изнесем от там, както всеки от нас смята, че е редно и нормално? Защо? Защото сме го забравили. Не обичаме себе си, не се грижим за себе си. Защо очакваме друг да го направи, след като ние самите не правим това? Когато се страхуваме, то се страхува. Очите на страха са винаги детските уплашени очи. Но, то просто реагира, а ние, порасналите би трябвало да имаме способността да различаваме реалната заплаха от илюзорната, преувеличена от детските фантазни светове.

Общуването с „детето в себе си“

е най-големия подарък, който можем да си дадем!

Ако искаме да се движим напред, трябва да говорим с него.

Иначе то просто се тръшка, виси ни на крака и ни дърпа уплашено назад. Вярва в своята беззащитност и абсолютно реално преживява своята изоставеност от целия свят, защото всъщност е изоставено от нас.

Детето, което се смее

– това също е гласче, което често заглушаваме. „Наивно е, тъпо е, инфантилно е.“ си казваме и гледаме сериозно. Мислейки си , че познаваме света, решаваме, че е важно да се държим сериозно.

“Детето, което се смее“, вижда всичко, винаги за първи път.

Светът е нов! А, не е ли всъщност точно така? Колко пъти, мислейки си, че това вече го знаем, сме пропускали ценна нова информация, замъглени от собствените си предубедености, презумции и предположения. Детето в нас, всякога присъства тук и сега.

То не знае, то е любопитно, затова и се учи.

Във всеки миг е чист лист, на който се рисува нова картинка. Децата обичат да рисуват, вие рисувате ли или това е за детската градина само?

Аз съм с него винаги и то е с мен във всичко!

Така е и това, че не го зачитаме, не се интересуваме от него, не означава, че то не влияе на живота ни. Влияе и още как! Другия път го попитайте какво му е, защо се радва или защо плаче и си поиграйте с него. Това е обич, обич към себе си.

Точно тази обич ни прави способни да обичаме и другите.

Лебеда среща другия лебед

само защото знае за „грозното патенце“, но не го презира и игнорира.

Срещаме се и създаваме новите „патенца“, но те вече не са „грозни“.

Да познаваш и признаваш себе си, е познанието и признаването на света, живота , всичко и всеки. Останалото е война и болка от непознанието и невиждането.

Хайде, детето в нас ни чака!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *