Изговарям моята Истина

8 min за четене

телефон

 

Истина

Всеки, що годе, осъзнат човек знае, че истината не е само една. И също така знае, че истината е само една и това е неговата истина.

Преди много време, когато имах своята душевна болка, потърсих помощта на моя близка(чието име сега няма да спомена, защото не съм поискала разрешение). Това беше и първата ми осъзната среща с ангелските енергии. С нейна помощ влязохме в Акашовите записи. Свързахме се с моите ангели (За всеки, който е смутен от думата „ангели“ – за мен това не са крилати образи от рисунки! Друг път ще разкажа за това си преживяване като също начин да разговаряш със себе си). Поискахме отговори на моите въпроси. Получихме посланията, които са за мен. Едно от тях беше

“ Аз изговарям своята истина.“

Това, наистина беше отдавна, а за мен бе началото на един много важен, много труден, много силен и …невъзвратим път.

Говоренето, всъщност не е толкова лесно нещо, колкото ние всички си мислим, че е! В течение на годините, осъзнах колко много пазя другите, наранявайки себе си; колко много премълчани думи се превръщаха в оръжието, което насочвам срещу себе си; създавах своята болка, което все още не означаваше, че проговарям.

Да изговориш

това, което не може да бъде повече мълчано… Да го изговориш пред този, когото се страхуваш, че ще изгубиш….Да знаеш, че това изговаряне е важно, преди всичко, единствено само за теб….Да позволиш другия да не те чуе…..Да простиш да не те разбират…..Да пуснеш да се оттеглят…, но да изговориш своята истина…без никаква оценка, дали това е правилно или грешно…Важно е да бъде изговорено,

за да продължиш нататък.

Иначе, тухла по тухла, градим крепости вътре в себе си, в които ние самите оставаме затворени. Все по-малко живеем, все по-малко дишаме, все по-малко виждаме, все по-малко ни виждат.

Всъщност, моите по-смели стъпки в „изговарянето“ бяха принудени от физическата болка, до която стигнах. Първо започна да ме боли гърлото, по-скоро да ме „боли“…гласът…Не знам дали знаете какво е това?

Гласът

Започнах да забелязвам, че не винаги ме боли. Не ставаше въпрос за това да ти е уморен гласа, да си просто уморен, недоспал или гладен….да е сутрин рано или вечер късно… Не! Гласът започваше да ме боли тогава, когато аз премълчавах нещо. Премълчавах, защото не исках да звуча „страшно“, не исках да мислят, че съдя, не исках да казвам всичко за себе си, държах да бъда „правилна“ и „най-добрата“. Премълчавах, защото, все пак, оставах вярна на едно свое убеждение, че аз се грижа за другите по този начин. Но….

Забравях себе си.

Тогава започнах да взимам по-смели решения. Започнах да допускам в себе си знание, което….не ми харесваше….но, все повече, го знаех.

Болките в гласа се усилваха, продължаваха, зачестяваха. Стигнах до там, да изговарям моята истина. Стигнах до там, да приключа дейности, в които вече не се чувствах себе си. Приех, че съм дала, получила и това е краят. тази реалност повече няма нужда от мен и аз от нея. Мислех си, че съм изговорила своята истина. Действително, гърлото, гласът спряха да ме болят.

Аз, обаче, продължавах да имам своите неизговорени истини. Стигнах до момента, в който

Прехапах езика си.

Така го прехапах, че изпитах смъртната болка. Не беше безобидно прехапване, като обикновено се случва докато хората говорят и разсеяно се хранят. Съвсем не. Хранех се сама, на тишина, нищо друго не правех, ядях лека храна. Но се случи. захапах езика си по един необичаен начин – отгоре, върху плоската му част, там където някои си слагат обеца. Разкъсването беше такова, че езикът не зарасна прилепнал и цял, а на отделни части. Опасявах се, че не може да остане така, защото има предпоставка отново и отново да се наранявам на същото място.

Продължих да търся,

да анализирам, да осъзнавам, да медитирам, какво е онова, което все още не изговарям докрай. Приключих отношения с хора, за които не съм подозирала, че ще спра да общувам – всякак. Спрях виждане, чуване, прекъснах енергийни връзки. Напуснах и тази реалност. Езикът претърпя операция, беше рязан, беше шит. Бях с конци, но въпреки всичко

ГОВОРЕХ.

Говорех, имах глас, гърлото не ме боли. Промених живота си много. Приключих с част от ангажиментите си в ефир, започнах други дейности, преустанових и тях, започнах на ново…и така в търсене на своята истина – изговаряйки я….Много е трудно, когато виждаш, че това може да наранява хората, да ги разочарова…Това ме направи много внимателна и съзнателна в това:

Какво е моето намерение, когато говоря?

Дали е за да нараня, обидя, накажа

или

за да споделя как аз се чувствам и че това са моите 100% сега?

Не исках да причинявам болка на другите, въпреки, че и това се случваше. В цялото това говорене се научавах какво е

да говориш през любов –

любов към другия, любов към себе си, с много смирение, с много прошка и много приемане. Каквото Е, такова Е. Това ме придвижи много, много, много…много напред към себе си. Застанах още по-близо до себе си. Усетих какво е да подкрепиш себе си, без да си слагаш оценка. Без да бъдеш „добрият“ или „лошият“, „правилният“ или „грешният“ – просто това си ти! Това е твоята истина, ти я изговаряш и….

целият свят да изчезне, ти оставаш със себе си!

Ти си най-добрият си приятел. Ти си най-добрият си защитник, ти си най-голямата си любов.

Защо споделям всичко това тук, с вас? Не, за да ви разказвам атрактивни истории, въпреки, че тази, определено ще е от запомнящите се в живота ми. Въпросът е: Нужно ли е да стигаме до дълбоки физически болки и до толкова страшни моменти в живота? За мен това беше страшно. Моята професия е да говоря, аз съм вербален тип човек. За мен общуването със света е в огромен процент свързано с гласа. Представих си, че мога и

да замълча завинаги.

Представих си как сменям работата си, как друго не мога да правя, как се уча да правя друго и развивам нови умения за комуникация. Представих си как ще загубя хора и…кой знае още какво….ще ме забравят. Представих си как аз никога повече не говоря.(внимавам вече за какво мечтая, защото съм мечтала за тишината)….И колкото и страшно да звучи това, аз усетих, че не  е страшно.

Нищо не е страшно!

Винаги можем да продължаваме нататък, някак, по ново му, когато ИЗГОВАРЯМЕ СВОЯТА ИСТИНА. Нужно ли да стигаме до непоносимата болка, за да осъзнаем колко е важно да изговаряме своята истина днес, независимо, че тя няма други поддръжници, освен нас самите?

Да я пускаме навън, да съхраним себе си. Защото нямаме никой друг, освен себе си и своята истина, тук и сега. След малко може да  бъде друга, различна, тя ще бъде нова. И тя винаги заслужава да бъде изговорена, ако това напира  в нас.

Не я спирайте! Пуснете я! Освободете себе си!

Подарете се на света такива, каквито сте! Така, както аз споделям себе си тук, с вас, такава, каквато съм.

Този блог е един от пътищата, до които стигнах в това приключение. Той има една цел и тя е да не е форматен и подчинен на изискванията на нечии реалности. Тук съм цялата аз. Другото ново в живота ми са обученията и консултациите посветени на Говор и Емоции.

Останалото е пред мен и пред вас.

12 Responses

  1. Кой съм аз? Който избирам да съм! ~ Kalina Stefanova

    […] Някои като вас, по пътя към себе си и носещ свободата да си позволи това. Колкото и да е странно, оказва се, че да си спомним какво е да си свободно живеещ своята същност или да се научаваме (независимо дали знанието ни идва направо отвътре или минава през нещо външно), при всички положения се налага да бъде и упражнявано, за да се превърне в реалност. Парадоксът – упражнявам се да бъда себе си е факт! Защо? Защото „да не бъда истинския аз“, също се е превърнало в реалност с много практикуване, упражняване, повторение. Погледнато от по-високо, дори няма такова нещо като – това съм аз, а пък това не съм аз…..всичко съм аз. Душата ни си избира различните преживявания, умът ни се идентифицира със същности и ние вярваме, че това е единствената истина за нас. Пак погледнато отгоре, всъщност във всеки момент можем да изберем друга своя същност. […]

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *